Случвало ли ви се е да седнете пред лист бяла хартия и да не знаете какво да напишете? Точно това се случи на Ана един безоблачен и мързелив следобед, когато насекомите навън жужаха приспивно и лекият ветрец едва доловимо шумулеше в тревата.

Листът стоеше пред нея бял и хипнотизирощо празен. Думите бяха в главата й, изрепетирани няколко пъти, внимателно обмислени и минали през могократни мисловни редакции. И все пак началото беше най-трудно.

“Скъпи Алекс, ...” – не, много беше официално. “Алекс, ...” - малко рязко звучеше. Може би без обръщение щеше да е най-добре...

Смисълът на цялата словесна еквилибристика в главата на младата жена беше желанието й да прекъсне връзката си с Алекс, съученикът й от училище, който с времето се беше превърнал в неин партньор в живота, любим и неизменен душеприказчик. Ана, като отличничка на випуска, беше влязла да следва медицина. Алекс остана верен на любовта си към морето, не сметна за нужно да продължава да учи и се отдаде на бизнес с яхти, с които разхождаше туристи през летните месеци.

След близо девет години, прекарани в различни градове и неизброими часове, прекарани на телефона, Ана беше решила, че трябва да отвори нова страница в живота си. През последната година от следването си тя срещна Виктор, млад лекар и асистент по педиатрия, притежаващ чар, който омагьосваше както майките и бабите на малките му пациенти, така и студентките. 

Месеци наред Ана се опитваше да убеди себе си, че не го забелязва и че той не е нищо повече от поредния преподавател, докато един ден след държавните изпити той не я покани да се почерпят по случай дипломирането й.  След кратко колебание Ана прие и това постави началото на една почти филмова романтична история. След два месеца те вече живееха заедно, но Ана все още поддържаше връзка с Алекс, макар и доста по-вяла от преди. 

Това беше причината тя да стои над листа хартия и да прехапва нервно устни.

Скъпи Алекс,

Съжелявам, че трябва да ти го кажа така, но....

Последваха стандартните за този случай фрази, обясняващи че много съжалява, че връзката им не е имала бъдеще заради разстоянието и че всеки от тях има право на свой живот. Не се получи писмото, което беше планирала, но желанието да привърши по-скоро неприятното задължение надделя над желанието да  напише хубаво и елегантно писмо. Бързо го пъхна в плика, надписа адреса, залепи марката и отиде да го пусне в пощата. Беше избрала най-старомодния и най-безболезнен начин да скъсаш с някого.

 Белият плик бързо се плъзна в жълтата пощенска кутия като успокои до някъде съвестта на Ана.

 След няколко дни тя вече почти беше забравила за писмото, но се питаше какво ли става и защо не беше получила никакъв отговор или обаждане. След още няколко дни, с риск да предизвика кавга, Ана реши да се обади по телефона в дома на Алекс.

—    Добър ден, мога ли да говоря с Алекс.

 Последва дълго мълчание и телефонът щракна. Човекът отсреща беше затворил. Никой не вдигна и след неколкократните й опити да се свърже отново.

Няколко дни по-късно Ана се обади на приятелка от детинство, която живееше в родния й град:

—    Здравей, знаеш ли какво става с Алекс?

—    Ана, ти ли си?

—    Аз съм.

—    Мислех, че си чула...

—    Какво да съм чула?

—    Преди две седмици имаше буря. Много лодки бяха обърнати. Рибарите казаха, че не са виждали таков вятър от години. Намериха само яхтата и едно кожено яке. В джоба на якето имало някакво писмо....