Винаги съм се чудила как има хора, които инстинктивно не понасяш. Виждаш ги, разменяш две-три думи с тях и вече ти е ясно, че не можеш да мелиш брашно с тях. Какво ти брашно, не бих искала дори да ги виждам през улицата. Уви, налага ми се. Започвам да се чудя дали има нещо вярно в приказките за емоционалните вампири... Макар че, то като се замисля, хептен на истинска вампирка си мяза въпросната. Почти съм сигурна, че всеки си има по една такава „любима” колежка (колега), която с „милата” си физиономия и „прекрасното” си отношение да прави всеки работен ден един истински празник за душата...